МОИТЕ ПЕРИПЕТИИ С ПОЛИЦИЯТА ПО ЕДИН ОТКРАДНАТ ТЕЛЕФОН

 Снимка:ovarna.bg

Дълго мислех,дали да разкажа този на пръв поглед обикновен случай с необикновено развитие.Колебаех се,защото не знаех дали ще е интересно да пиша за един откраднат телефон.Та това се случва ежедневно и едва ли ще привлече вниманието на някой.Но все пак реших да го направя.

Всъщност,тук не става просто въпрос за самия телефон,а за отношението и работата на полицията към обикновените граждани с обикновените им проблеми.

Само за информация ще кажа,че мобилният апарат струваше около 220 лева.По принцип не са много тези пари,но за моето семейство си е сериозно перо.

Става въпрос за телефона на сина ми,който той сам си купи от парите за рождения му ден,събрани от роднини.Тогава беше на 13 години,а събитието се развива 2014-2015 г.

Всичко започна лятото на 2014.Една сутрин,както всяка друга тръгвах за работа.Потърсих телефона на сина ми,за да го оставя до него,с цел да го събудя по-късно.Търсих навсякъде,но не го намирах.Изплашена,че не го откривам,събудих детето да ми каже къде е апарата.Естествено звъннах на неговия номер преди това и даваше свободен сигнал,но никой не ми вдигаше.Мислех,че е на вибрация и е някъде из къщи и продължих с издирването,но безуспешно.Попитах сина ми къде е телефона,но той упорито мълчеше.Първото,което си помислих е,че са му го откраднали или го е загубил.Продължих да настоявам за отговор и тогава той плачейки ми каза,че го е загубил.

Последва повторно позвъняване на неговия номер от моя страна.Даваше свободно и никой не вдигаше.Това ме обнадеждаваше,че е паднал някъде по пътя,като се е прибирал от игра и че ще го открием и съответно го изпратих да го потърси,но се върна без успех.Обадих се на оператора да спрат картата и тръгнах за работа.

Какво можех да направя в случая?При загубен телефон кой в полицията ще ми обърне внимание.Съветвах се с познати и роднини,четох по форумите за подобни случаи и всички ми казваха,че няма смисъл да се занимавам.Отговорът на почти всички беше,че полицията престъпления не може да разкрие,а с моя телефон ще тръгне да се занимава.”Пих една студена вода” и се примирих.Какво пък толкова,за 200 лева няма да си съсипвам живота,най-важното е да сме живи и здрави.

Преди това изпробвах все пак всички въможни варианти за търсене.Исках да проследя телефона,но се оказа,че затова пак е нужно да се мине през полиция,подаване на жалба,съдебно разрешение за проследяване чрез оператор и т.н.

За мен случая от тук беше приключен и още повече,че не получих подкрепа от семейството и приятелите.Но все пак остана мисълта,че не може да няма начин телефонът да се намери,особено с днешните модерни технологии.Разумът ми казваше да се откажа,но журналистическият ми дух не можеше да се примири.Постоянно ме глождеше мисълта,че съм се оставила другите да ме уговорят да се откажа от издирването.

Така изминаха 6 месеца,но идеята за търсене на апарата не ме напускаше.Започнах отново да се интересувам по интернет как мога да открия телефона и срещнах доста подобни случаи,за намирането им,дори и след една година от открадването им.Тогава се реших твърдо да подам жалба в полицията.

За целта поисках от сина ми да ми разкаже подробно какво точно се е случило в деня на загубването на телефона.Обясних му,че трябва да ми каже истината,защото ще подавам жалба в полицията и за целта всичко е необходимо да е вярно и точно.

И каква беше изненадата?Синът ми каза,че смята,че телефонът му е бил откраднат,но не е смеел да ми каже,защото си е мислел,че ще му се карам (което всъщност си е напълно нормално).Но както се казва “детска работа”.

Написах жалбата още на другия ден и я занесох в полицията.Посрещането беше меко казано отвратително и унизително.

Разказах накратко за какво става въпрос и че не съм сигурна дали телефонът на сина ми е загубен или откраднат.Но все пак аз вярвам на детето си и продължих да твърдя,че става въпрос за кражба.

Дойде оперативен работник,който половин час ме убеждава да не подавам жалба,защото първо,че са минали доста месеци,второ,че не съм убедена,че става въпрос за кражба и че полицията не издирва загубени вещи.Полицаят очакваше да си тръгна след тези обяснения,но аз твърдо продължавах да стоя и да настоявам да подам жалбата.Разказах,че съм чела за подобни случаи в интернет и че полицията е откривала телефони,дори и година след изчезването им.Служителят не можеше да излезе на глава с мен и извика свой колега,който също да ме убеждава да не подавам жалба.Естестено не ми го казаха в пряк текст (държа да бъда коректна),но ми казаха,че нямало смисъл и че е минало много време от изчезването или кражбата.

В краен случай те видяха,че няма да си тръгна  и единият ме покани в кабинета си да подам жалбата,само,за да се отърве от мен.Влязохме в асансьора,който водеше до по-висок етаж на сградата и тогава,като останахме само двамата той ми повиши доста висок тон,ядосан,че го занимавам с телефон,при условие,че имат много по-сериозни случаи за разрешаване.Аз се стъписах в първия момент от грубия тон и отношение,което разбира се няма как да докажа,а и не ми е това целта.Това беше тактически ход на полицая-сами и без очевидци да ми се развика.Защо не го направи долу във фоайето пред всички,където щеше да има свидетели?Отговорът е ясен.Ако бях подала оплакване за грубо отношение,на кого щяха да повярват?

Но…..аз не останах безучастна.Директно му казах,че това е мое гражданско право да подам жалба и ще го направя.Той потвърди,че това е така,след което ме прие в кабината си.

Нещата тук се поуспокоиха.Полицаят стана мил,любезен,започнахме да водим нормален диалог с нормален тон.Дори започна и да се усмихва.Разказа ми и лични неща от живота си,за децата си,все едно се познавахме от години и бяхме приятели.

Разказах подробно случая и оформихме документите,нужни за целта.Стиснахме си ръцете за довиждане и си тръгнах.Дори любезно ме изпрати.Кому беше нужно всичкото това крещене и натоварване?Казвам всичко това,защото видях и други лица,като мен да идват да подават жалби,всеки за различни случаи.И на тях обясняваха как нямало нужда да се жалват,че нямало смисъл и какво ли още не и хората си тръгваха.Наивно и доверчиво се съгласяваха с полицая.Съжалих ги хорицата,че не знаят правата си и не отстояват исканията си и в същото време бях отвратена,защото ние-обикновените граждани разчитаме на полицията да ни помага и да ни съдейства,а те се чудят как да ни отпратят,за да работят по-малко (това все пак е мое мнение) и се оправдават,че имали по-сериозни неща за разрешаване и че полицията се намесвала само в случаи на престъпление.

А нима кражбата не е престъпление,казах аз.Вярно,че това подлежи на разследване и доказване,но няма как да разберем ако не се заемат със случая.

Нямах особени надежди,че нещо ще се направи,но все пак се въоръжих с търпение и дълго чакане.

Последва разпит и на сина ми от оперативния работник.Детето не беше много словоохотливо и това доста го стресира.Помолих полицаите да бъдат внимателни със сина ми,предвид крехката му възраст,с което те се съобразиха и за което съм им благодарна.Ако се бяха развикали на него,както на мен,не знам какви последствия можеше да донесе това за едно дете на 13 години.

Започна голямото чакане.Нищо не се случваше повече от месец и аз постепенно дори започнах да забравям за случая.Както си стоях един ден вкъщи,телефонът звънна и съвсем неочаквано беше дознател от полицията,който викаше мен и сина ми на разпит.Явихме се и общо взето всичко мина в повторение на нещата,документиране и т.н.

След около още месец,както си вървях по улицата ми се обади същият дознател и ме извика да си получа телефона,били го намерили.

Веднага се отзовах.Мислех,че всичко ще мине бързо и гладко и ще си ходя,ама не.Започна се пак един разпит,нападки.Дознателят ме обвиняваше,че съм занимавала полицията с телефон,който бил загубен,а не откраднат по думите на лицето,в което са го намерили (много ясно,че така ще каже,кой ще си признае,че го е откраднал).Аз не разбирах за какво го говорим всичкото това,при условие,че телефонът е намерен и трябваше само да ми го дадат и да си ходя.Но търпеливо отговорих на всичко и потвърдих,че според сина ми телефона е бил откраднат и аз нямам повод да не му вярвам.За мен това е истината и не ме интересува другата страна какво е казала в своя защита.

Полицаят ми разказа каква е версията на лицето откраднало телефона (недоказано),а именно,че момче на 11 години е намерило телефона на улицата и го е занесло вкъщи.В апарата не е имало сим-карта,което естествено не е вярно,тъй като аз звънях на другия ден,както казах в началото и телефонът даваше свободен сигнал,но никой не вдигна.По думита на бащата на детето,апарата са го захвърлили вкъщи,тъй като стъклото било счупено (което е вярно) и така събирал прах.Един ден,след доста месеци на бащата му се счупил личния телефон и той решил да вземе този на сина ми и да го ползва,докато неговия го ремонтират.Всъщност така полицията засича телефона на сина ми,по разговорите,проведени от бащата.Съответно го издирват и мобилния апарат е предаден доброволно.

Преди да приключа искам да се върна на последния ми разпит,за да се доизяснят нещата.Подложиха ме на “кръстосан” разпит,за да се уверят,че казвам истината,че телефонът наистина е откраднат,тъй като моята история не съвпадала с думите на лицето намерило телефона.Почуствах се,като престъпник.Уж отивам на мен да помагат,а в същото време искат да ми вменят някаква вина.Казах им,че няма как да знам дали се касае за кражба и че това подлежи на доказване.Просто им представих моята версия,която за мен е единствената достоверна,защото вярвам на сина си и че не е моя работа да потвърждавам каквото и да било.

Малко се ядосах,но запазих самообладание и външно спокойствие.Най-много се възмутих от думите на дознателя,че детето намерило телефона било на 11 години и как щяло това да му се отрази да го обвинят в кражба,да влезе в регистрите и че това можело да съсипе живота му.Аз отговорих,че не съм искала никой да обвинявам в кражба,още повече да съсипвам дете.Жалбата е била с цел да ми открият телефона,а и като съм я подавала не съм знаела кой е “виновника”.Вярно,че имах съмнения за “приятели” на сина ми,срещащи се в една компютърна зала.Мислех,че там е откраднат.Дори посочих имена,които са били проверени и се е оказало,че нямат нищо общо със случая.А телефонът е бил намерен именно в блоково пространство на земята,хвърлен в близост до въпросната зала (по думи на бащата).

От цялата работа стигнах до извода,че полицията защитава в случая детето взело (намерило) телефона.Щадят неговата крехка възраст,с което съм напълно съгласна.Убедена съм,че детето няма никаква вина,тъй като то веднага е предало телефона на баща си.Именно бащата е решил да задържи апарата.Ако имаше намерение да го върне,можеше да отговори на моите позвънявания и да ми го предаде,ама не се случи.А и какво възпитание дава на сина си,като му показва,че е нормално да задържи чужда вещ,вместо да я предаде в полицията.Не обвинявам никой,но бащата би трябвало да е наясно,че с днешните модерни телефони един апарат винаги може да се проследи,след като бъде включен.Така че е добре,намерените чужди вещи да се предават на полицията,защото се третират от закона,като незаконно присвояване.Нищо и никакъв телефон,но кражбата си е кражба и нищо не може да я омаловажи.Макар и след месеци,дори години винаги могат да се открият.

Честно казано,не вярвах,че всичко ще свърши благополучно.Благодарна съм все пак на полицията,че си свърши добре работата,въпреки първоначалното лошо отношение.Но най-вече съм благодарна на себе си,защото без моята упоритост,информираност и журналистически хъс нищо нямаше да се получи.

Това е моят обикновен случай за един обикновен откраднат (според мен) телефон,намерен от полицията.И какъв е извода?Хората повече да вярват в себе си,да отстояват исканията си,да знаят правата си и да не се отказват лесно.Винаги има начин,само трябва да го намериш.

Автор: журналист Даниела Димитрова